СТЕФАН КАРАДЖАТA
Стефан Тодоров Димов, останал в нашата национална памет с прякора си „Караджата“ („Сърната“) е роден на 11 май 1840 г. в село Ичме (днес Стефан-Караджово), Ямболско. Западнало материално, семейството му през 1844 г. се преселва в близкото с. Дюкмен, после в Лудогорието, за да се установи най-накрая в Северна Добруджа. Там живеят техни роднини, преселили се след Руско-турската война през 1828–1829 г.
Като селски говедар Тодор Димов с бедното си семейство живее заради „единия хляб“ отначало в Долно Чамурли (дн. Чамурлия де жос), близо до град Бабадаг, после в други български села (Бей Дауд, Саръюрт, Потур), отново в Долно Чамурли, а от лятото на 1854 г. – в град Тулча. И днес къщата, в която е живял Караджата, е запазена. През 2007 г. там беше поставена паметна плоча в памет на българския национален герой. В големия и буден български възрожденски град Тодор става пазач (пазвантин), а синът му е негов помощник. Стефан учи в местното българско училище, но няма възможност да продължи образованието си поради безпаричието на семейството. При своя зет Никола Станчев учи обущарски занаят.
Със своя буен характер и свободолюбие Стефан провокира местните турци, поради, което емигрира в Румъния, а през 1862 г. откликва на призива на Георги Раковски и е един от първите младежи, записали се в Първата българска легия. Стефан Караджата, наричан така заради своята пъргавина, проявява изключителна смелост, но и природната си интелигентност. След разпускането на легията, в която получава по-системна военна подготовка, Караджата се завръща в Румъния.
Той е сред близките до Георги Раковски млади българи, като изпълнява различни поръчения, преминавайки нелегално в България. Води малка чета в Тулчанско, дори създава местен комитет, следвайки вижданията на Раковски. През 1865 г. Караджата държи гостилница в Гюргево, а през 1866 г. заедно с Хаджи Димитър и дядо Желю е с малка чета е в Стара планина. Караджата се включва във Втората българска легия в Белград (1867–1868 г.), където среща много от своите стари познайници, включително Васил Левски. Независимо от нечестното поведение на сръбските власти, войводата, разширява военните си познания, което проличава и от проявеното от него военно изкуство през бунтовното лято на 1868 г.
През пролетта на 1868 г. част от легистите, сред които е и Караджата, се канят да преминат в България от Зайчар. Враждебното отношение на сръбските власти принуждава легистите да се прехвърлят в Румъния. Емиграцията обмисля истинско „горещо лято“ с преминаването на няколко чети. Поради позицията на Русия и западните държави, липсата на оръжие и засилените полицейски мерки, замислените от Филип Тотю и дядо Желю чети не са организирани. Българските революционери имат успех единствено с обединената чета на Хаджи Димитър и Стефан Караджата.
Инициативата на двамата войводи е подкрепена от „Българското общество“, начело с д-р Иван Касабов и др. Той снабдява войводите с програмни документи, обръщение към посланиците на Великите сили в Цариград и „Мемоар“ до султана, подписани от Привременното правителство в Балкана – формула, която следва стратегията на Раковски.
На 6 юли 1868 г. четата стъпва на българска земя при село Вардим, Русенско. Преминаването на тази малка българска „войска“, сражаваща се по модерен, съобразен с военната наука начин, хвърля в смут турските власти. Срещу четата са пратени големи военни и башибозушки формирования. В тежки сражения (при Караисен, Долна Липница, Дълъг дол, Канлъдере) с многократно надвишаващ скромната ѝ численост противник четата нанася тежки загуби на противника, но и сама дава скъпи жертви. Войводата Стефан Караджата е тежко ранен и пленен (12 юли 1868 г.), отведен е в Русе и мъртъв (според някои съвременници полумъртъв) е окачен на бесилото. Както е известно, по-късно Баба Тонка изравя черепа му и го съхранява като истински свети мощи за бъдните поколения.
Хаджи Димитър с част от четниците успява да си пробие път към Балкана. На 18 юли в бой с редовна войска и стотици башибозуци на Бузлуджа се разиграва историческа битка, която отеква из цялата българска земя… Загиват повечето от четиридесетте четници, сред които, както обикновено се приема, и самият войвода Хаджи Димитър.
Над век и половина ни дели от далечната 1840 г., през която, при това само с един ден разлика, се раждат Хаджи Димитър Асенов (10 май) и Стефан Тодоров Караджата (11 май). Двамата млади мъже, загинали на едва 28-годишна възраст, и днес са олицетворение на саможертвата пред олтара на Отечеството. Хаджи Димитър и Стефан Караджата се превръщат в първите ни национални герои в съвременния смисъл на думата, с присъщите на модерната епоха маркери – медийна известност и хиляди последователи. Както отбелязва в едно свое произведение Любен Каравелов „Свободата не ще екзарх – иска Караджата“. Нещо повече – до Априлското въстание, Баташкото клане и Ботевата чета (1876 г.) в европейския печат най-много публикации по „българския въпрос“ има за четата на Хаджи Димитър и Стефан Караджата!
Могъщото поетично слово на Ботев прави внушението още по-силно – дори и в смъртния си час, Хаджи Димитър търси „… духа на Караджата…“.